ЕЛА СИ ДЪЩЕ

ЕЛА СИ ДЪЩЕ, ЧЕДО НЕНАГЛЕДНО,
ЕЛА СИ, ДА МЕ ВИДИШ ЗА ПОСЛЕДНО.
НА ЛЕГЛО СЪМ , БОЛНА И БЕЗ СИЛА.
ЕЛА ДА МЕ ВИДИШ, ДЪЩЕ МИЛА.
СТИГА СКИТА ПО ЧУЖДИ ДЪРЖАВИ.
САМ САМИЧКА ТУКА МЕ ОСТАВИ.
КОСИТЕ МИ ОТ ГРИЖИ ПОБЕЛЯХА.
ГОДИНИТЕ МИ ВЕЧЕ ДОТЕЖАХА.
В СЕЛОТО НИ, САМО СТАРИ ХОРА,
НЯМАМ ЖИВОТИНКА ВЪВ ОБОРА.
ГРАДИНАТА - ТРЪНИ И КОПРИВА.
ЕЛА ДЪЩЕ, ДОКАТО СЪМ ЖИВА.
ТЯ ЧУЖБИНА ,МАЙЧИЦА НЕ СТАВА.
НЕЖЕЛАНИ, В НИКОЯ ДЪРЖАВА.
ДЪРЖАВАТА КОГАТО ТЕ ПРОГОНИ.
НИКОЙ ДНЕС, СЪЛЗА НЕ ЩЕ ПРОРОНИ.
ЕЛА СИ ДЪЩЕ , ДОКАТО СЪМ ЖИВА.
САМО ТУКА, ТИ ЩЕ СИ ЩАСТЛИВА.
ПО СВЕТА СМЕ ВИНАГИ РОБИНИ,
БЕЗ ПАРИ , БЕЗ МАЙКА И РОДИНА.

Мама

Много ми се плаче, мамо,
много ми тежи! Уж причина няма,
а очите ми са пълни със сълзи!
Много искам да се гушна в теб
и да се стопля, нищо да не питаш,
само да ме галиш, а пък аз да се наплача...
тъй на воля, без да се стеснявам.
Знам, че съм голяма, даже много,
но ми се доплаква, мамо,
ти сигурно ще знаеш и защо.
Нищичко не искам, само да се гушна
в теб, за малко и дете да бъда,
да се страхувам, да съм слаба,
да треперя и да не мога нищо,
безпомощна да съм
и да се изплача аз на воля.
Уморих се да съм силна, мамо,
само да поплача малко
и после пак ще съм във форма!

Vesta

Село

Шепа бели къщурки сред делника скучен,
на Балкана под тежкото чéло,
стара протка със пейка и дядо, и внуче...
Сиромашкото българско село.

Но си няма деца на по трийсет години –
да му бъдат гръбнака и ствола.
Те сънуват земята на чужда родина
и на чужди езици се молят.

То е все пак щастливо... И малко безбожно,
но по бащински топло и близко.
И забравила своята градска тревожност,
да потъна в гръдта му поисках.

Да му стана живеца от пот и от мляко,
да подкарам на паша стадата...
Приютена в черупка от обич да чакам
и за мен да се сети земята.

А по залез да сядам на пейчица стара –
като житно зърнó, като семе,
и във скута ми, свит и със времето скаран,
мързеливо животът да дреме...

Ники Комедвенска

Идвайте си

Идвайте си, докато все още светят
две прозорчета в шумака
и до късно в есенните нощи
двама старци трепетно ви чакат.

Идвайте си. В старото огнище
пън догаря – сух пън от черница
и до него спомени разнищват
стар баща и майка ви светица.

Идвайте си, докато на двора
тегне с грозде старата лозница,
жълти тикви светят на стобора
и поели топлата десница,

целунете майка си, че може
тази среща сетна да остане...
Не ще има кой софра да сложи,
с топла питка сладко да покани.

Ще заглъхне къщата, а двора
ще потъне в бурени и лайка...
Тук ще дойдат нови, чужди хора,
ще я няма бедната ви майка.

Ще мълчат оголени липите,
небесата ще се спуснат сиви...
Майките ви чакат пред вратите.
Идвайте си, докато са живи!

Христо Медникаров

България

На колене пред таз могила свята,
създадена на вражи кръстопът.
От този свят, от слънцето по-славна!
България - нарича я светът.

Потъпквана от варвари безбройни,
превръщана на огън и вода.
Но отстояла като камък твърда,
измила е със сълзи пепелта.

И славни Симеонови войници
воюваха за всеки днешен ден.
Умираха, но твърдо отстояваха
със вярата във утрешния ден.

Полетата със кръв са напоени.
Моретата преливат от сълзи.
Звездите гаснат, ала не умират.
България - навеки остани!

Пренесла свойта скръб и свойто име,
за мен оставаш слънчев, светъл рай.
Не ме гнетят пределите ти малки,
защото ти си моят роден край

Иван Иванов

Ще плачеш за децата си, Българийо

Ще плачеш за децата си, Българийо,
макар че днес ги гониш със презрение!
От гаврата над хората измамени,
изчезна вече цяло поколение!

Децата ни Родината намразиха,
прокудени без капка уважение.
Бащината клетва, те не спазиха.
Изчезна вече цяло поколение.

Ще плачеш за децата си, Българийо,
щом детските площадки са история.
Родината е болка неизказана.
На картата сме вече територия.

Ще плачеш за децата си, Българийо,
че тука днес е раят на мръсниците .
Изсякохме горите си до корени,
от тук ще си отидат даже птиците .

Ще плачеш за децата си, Българийо,
за последно щом забият пак, камбаните.
Кой ще ни изпрати във отвъдното?
С обич кой ще ни превърже раните ?

Пейо Пеев

ЕМИГРАНТ

Тъжна песен се чува. Някой сякаш шепти.
Баща си синчето прегръща. То малко е още и спи.
С любов го създадоха двама. Сега ще го гледат с любов.
И няма тук дъх на измама. А има един порив нов.

Занизаха се години. И малкият стана голям.
Реши в един ден да замине. Да търси прехраната там.
Далече в далечна чужбина. Където казват било рай.
Замина. Останаха тука. Бащата и майка през май.

Животът му беше различен. Започна от нищото той.
Работеше и без час почивка. В началото беше в застой.
След няколко тежки години потънал във мъка и пот
синът глава взе да повдига. Изправи се в онзи живот.

Тогава се сети. Остави преди години някъде там.
Родители, близки, познати... Когато затръгва насам.
Забравил ги беше. Във порив да може тук да е цял.
Тогава реши да им звънне. Човекът сега преуспял.

Набра номера позабравен. А там... няма кой да вдигне сега.
Затвори. И пробва отново. Не става... А вън е мъгла.
Реши се. И взе самолета. За няколко часа дойде.
От там, дето потърси късмета. До тук, дето беше дете.

На портата два катинара. А дворът обраснал с трева.
И къщата тяхната стара с тъга го посрещна сега.
Тук нямаше никого вече. Животът беше замрял.
Заминали много далече...стопаните. А той не видял!

С две сълзи в очите красиви синът се обърна назад.
Остави и къща и ниви... Отново замина. В нов свят.
Тук нямаше нищичко вече. Годините, взеха го те.
Човек се ражда с надежди. Умират със времето те...


Марѝ