Шепа бели къщурки сред делника скучен,
на Балкана под тежкото чéло,
стара протка със пейка и дядо, и внуче...
Сиромашкото българско село.
Но си няма деца на по трийсет години –
да му бъдат гръбнака и ствола.
Те сънуват земята на чужда родина
и на чужди езици се молят.
То е все пак щастливо... И малко безбожно,
но по бащински топло и близко.
И забравила своята градска тревожност,
да потъна в гръдта му поисках.
Да му стана живеца от пот и от мляко,
да подкарам на паша стадата...
Приютена в черупка от обич да чакам
и за мен да се сети земята.
А по залез да сядам на пейчица стара –
като житно зърнó, като семе,
и във скута ми, свит и със времето скаран,
мързеливо животът да дреме...
Ники Комедвенска
Няма коментари:
Публикуване на коментар